На смъртното си легло мадам Петухова разкрива на зетя си Иполит Матвеевич Воробянинов, бивш предводител на дворянството в Старгород и настоящ деловодител в съветско учреждение, че преди години, за да опази своите брилянти от болшевиките, ги е скрила в тапицерията на един от дванайсетте стола в гостната на някогашната им къща. И Воробянинов тръгва по дирите на столовете. Скоро в начинанието се включва Остап Бендер — чаровник и авантюрист, надарен с таланта да се възползва от човешките пороци. Великият комбинатор е лишен от скрупули, но пък притежава остроумие и хаплив език, а изобретателността му да се добере до столовете и да набавя средства за делото е безгранична — от основаване на тайно политическо общество до организиране на междупланетен турнир по шахмат…

След сътресенията от предходните столетия, втори век донася успокоение и благосъстояние, които ясно се долавят и в литературата от онази епоха, например писмата на Плиний Млади. Тъй че едва ли е имало по-благоприятен момент за занимания с различни изкуства, още повече, че Рим вече има достатъчно самочувствие и собствени образци за подражание във всяко едно от тях. А голямата задача на историка е да обхване и осмисли явленията от времето, в което поради неизбежностите в хода на времената се е създала тази еднолична форма на управление, позната под името "принципат". Биографиите на дванадесетте цезари представят двата решителни за Рим века - първи преди и първи след Христа. Но у Светоний няма дълбоката мисъл на историка, която да обедини тези дванадесет звена в цялостна верига на исторически процес. Той разглежда своите обекти поотделно и по детайли, по "параграфи": потекло, обществена кариера, интимен живот и сексуалност, външен вид и здраве, образование и интереси, религиозност, смърт. Сведенията си е набирал от всички възможни извори: сенатски протоколи, държавни документи, исторически съчинения, произведения на самите императори, спомени на техни съвременници, дори слухове и клюки; и всичко това, което на някого би изглеждало груб цинизъм или плоско лековерие, в Светониевата мерна система има теглото единствено на факт, който с нещо допълня описанието му. Че първите биографии, на Цезар, Август, Тиберий, почиват главно на писмени свидетелства, личи от значително по-голямата сухост и скованост на изложението, поразчупено тук-таме от пикантни интимни подробности. А колкото повече се приближаваме към епохата на автора, толкова по-ярки стават цветовете, оживяващи явно от личните спомени и впечатления на свидетели

Тільки один чоловік міг вдовольнити палке прагнення Ґлорії Лідлер кохати. І хоча тій білявці — уламкові динаміту — варто було лише ворухнути пальцем, щоб мати дюжину чоловіків біля ніг, саме цей самотній азіат змусив її серце битися пришвидшено. І поки ревниві суперники видирали нічну любов з обіймів Ґлорії, її збурені почуття вибухнули вулканом підігрітої пристрастю помсти, що сколихнула всю Флориду і залишила позначку в душах багатьох чоловіків. Усі персонажі цього роману вигадані, й будь-яка подібність до реальних героїв чи подій є цілком випадковою

Нового роману від Юрія Андруховича чекали вже давно, дехто навіть і чекати кинув. Утім, мабуть, ніхто не сподівався такого незвичного Андруховича - хіба тільки ті, хто усвідомлював, що виводити Андруховичеву прозу треба вже не так від бубабістської трилогії, як від "Центрально-східної ревізії" - строгого, піднесеного й скорботного роману, замаскованого під "есей". Окремі фраґменти "Дванадцяти обручів", опубліковані в "Потязі" та "Критиці", тільки збивали з пантелику: лишаючи загальне враження невластивого Андруховичу письма, вони, водночас, були надто різними, аби через ці дві точки отак просто пройшла пряма уявлюваного роману. Тлумачити нову Андруховичеву прозу, здається, значно складніше, ніж старіші його ігрові та постмодерні твори. Вона виразно менш складна і складена, натомість прозоріша й самодостатніша, себто не настільки інтертекстуальна (хоча таки інтертекстуальна), не настільки філологічно залежна (хоча таки залежна), не настільки потребує продовження й доконання в лабиринті схолій і ґлос (хоча таки потребує). Оповіддю тут керує не беззастережна логіка карнавалу, люба молодому й веселому "деміюргові", і не витончена логіка лінґвістики, звична вченому укладачеві антологій, а скептичний і парадоксально іронічний патос зрілого поета, мандрівника світами, розвідника потаємних надр Центральної і просто Европи, який прискіпливо ревізує самі підвалини і цілий фундаментальний лексикон колись баґательного і несуперечливого бубабістського парадизу. Із тієї тотальної ревізії якось непомітно та безпомильно висновується тотальна невідворотність смерти, прикрої, але, поза тим, не жахливої. Для епікурейця Андруховича висновок не сказати б геть зовсім неочікуваний. Зрештою, щойно він закінчив пере(у)кладати свою антологію американської поезії, а хіба О'Гара чи Ешбері не саме цього (хоча не тільки цього) навчають? Ця проза смертна онтологія, власне, і є глибинним сюжетом оповіді, найголовнішим рушієм химерного наративу, і його головним героєм - поруч із іншими дійсними й удаваними постатями, отими зникомими Цумбрунненнами, Пепами, Антоничами, Орфеями - є така собі тлінна людина, певна людина, котра пише роман, подорожує потягом між Сучавою та Бухарестом, іде собі на південь і трохи на захід, аж раптом усвідомлює, що подорож ця - "ніщо інше, як епілог. І тому цей потяг - центральноевропейський, ці кукурудзяні та соняшникові поля за вікном - Румунія, ці сміттєзвалища навколо бетонних почвар - Циганія, а ця нескінченна гориста смуга на обрії - Карпати. Але хто в такому разі цей єдиний у всьому вагоні пасажир, цей я?"

Книгу складають фантастичні оповідання В. Владка видання 1936 року

Класичні сатиричні твори відомих російських радянських письменників Іллі Ільфа (1897–1937) і Євгена Петрова (1902–1942) показують крах приватновласницьких ілюзій у соціалістичному суспільстві. Пригоди «великого комбінатора» Остапа Бендера дали можливість талановитим письменникам висміяти пристосуванців і бюрократів, міщан і хапуг. «Герої» романів уособлюють потворні риси людей старого світу. Гострий, розважальний сюжет, веселі і дошкульні жарти, які стали крилатими виразами, елементи літературної пародії сприяють широкій і постійній популярності цих творів

Ученичката Джинива Сетъл е мишена на професионален убиец. Мотивите са неизвестни. Първият опит за убийство е неуспешен, но за Линкълн Райм е ясно, че отново ще последва удар. Сред уликите, открити на местопрестъплението, е дванайсeтата таро-карта — картата на Обесения… С помощта на полицията и ФБР необичайният екип Райм и Сакс трескаво издирва убиеца, като подновява разследването на един неразрешен и отдавна забравен случай. Воден от безпогрешния си инстинкт, Райм е убеден, че Джинива е набелязана за жертва заради дядо си Чарлз Сингълтън. Преди много години, в едно свое писмо Чарлз споменава за ТАЙНАТА, която би предизвикала торнадо от трагични последици, ако излезе на бял свят. Случаят става още по-заплетен, когато Райм получава информация, че в престъплението са замесени банкери и политически лидери. Каква е тайната, така ревниво пазена от Чарлз? В „Дванайсетата карта“ всичко се случва само за два дни — блестящо постижение на Дивър, създателят на трилъри, в които скоростта на мисълта е по-важна от темпото на гонитбата

Краят на света бе само началото. Започналият в „Проходът“ апокалипсис се разраства, а онези, които все още са живи, се борят отчаяно с хаоса. Лайла е лекар и очаква раждането на първата си рожба. Заразата и вилнеещата жестокост са на път да пречупят съзнанието ѝ, а светът около нея неумолимо се разпада. Китридж, познат като „Последната база в Денвър“, е принуден да напусне укреплението си и сега се крие, въоръжен и сам, с ясната мисъл, че бягството му ще продължи, докато има бензин в колата. Ейприл, 18-годишна тийнейджърка, се мъчи да преведе братчето си сред труповете и разрухата до по-сигурно място. Но тримата ще научат, че не са съвсем сами — и че в най-тъмната от всички нощи може пак да съществува надежда. Сто години по-късно: Ейми и спътниците ѝ търсят начин да унищожат кръвожадните вирали и могъщите им господари. Епичният разказ за саможертва, борба и оцеляване продължава, а действието става все по-наситено и мащабно. Проходът е определен за един от „Десетте най-добри романи на годината“ от Time и Library Journal и една от „Най-добрите книги на годината“ от Washington Post, Esquire, U.S.News & World Report

У студзені 1918 гады А. Блок стварае самую знакамітых сваю паэму — стварае за некалькі дзён. Звычайна патрабавальны да сябе, ён, ацэньваючы сваё тварэнне, піша: "Сёння я геній". Аўтар паказаў у сваёй паэму рэвалюцыю як ачышчальны пажар, у агні якога ўсё старое павінна быць знішчана

У лістападзе 1918 года паэма «Дванаццаць» з ілюстрацыямі Аненкова выйшла накладам 300 асобнікаў, які разышоўся па папярэдняй падпісцы. Выданне мела поспех і было выдадзена яшчэ 10 тысяч асобнікаў