– Щом нямаш вяра в това, което вършиш — рече замислено Верена, — защо ще го вършиш? Сетне ще ти се струва, че цял свят те е излъгал… Грозни неща никнат в измамена душа, смучат до корен всичко, от което си летял… дори да си роден безкрил. Очите й просто… ами, биеха на очи, при това думата „бие“ говореше за удари на стенобойно оръдие. Същински таран, който на третото си люшване събаря обковани с желязо дъбови крепостни порти и помита кули, гордо стояли векове наред. Ирисите преливаха от малахит към аметист през морскосиньо, в тях проблясваха златни искрици и играеха спиращи дъха вертикални цепки-зеници с цвят на кадифен космически мрак. Някога змейовете живеели на земята сред нас, хората. Били крилати, с блестящи люспи, които огрявали всичко наоколо като слънцето. Но по време на появата на барута, змейове, самодиви и таласъми един по един се изгубили. И да има останал един от тях нейде в нашите земи, много надалеч ще да е това място. Затова чак до 19 май 1996 година никой не ги бе срещал, нито виждал. Докато един човек не успя ДА ПРОБУДИ ДРАКОНЧЕ… Николай Теллалов е автор на романите „Царска заръка“, „Пълноземие“, „10–9“ и сборника „Ангели пазители“. Предстои излизането на романа му „Слънце недосегаемо“. За творчеството си споделя: „Пиша фантастика и измислям светове, в които бих искал да живея.“ „Да пробудиш драконче“ се появява за първи път през 1997 г. и заема второ място в класацията на читателите за българска фантастична книга на десетилетието 1990–1999 г. Усещаш върху кожата си синьозелен поглед и огнен дъх и оставяш всичко това вълшебство за де промъкне под кожата ти, да се разлее топло в теб, да те обгърне. Не ти остава друго освен „Да пробудиш драконче“ и да полетиш на люспестите му криле. „Да пробудиш драконче“ се чете на един дъх, не — на едно вдишване, и ококорено, а после насъбраната емоция се излизва с горещ издишв-въздъхв и мигаш, мигаш, мигаш и се усмихваш мокро. Полъх на крила, освободени от приковаваща магия, прокраднал се като загатване на пролет в зимата на вцепенения от усещане за безсилие днешен ден. Вълнуваща глътка надежда, че свързването с човешките ни корени ще ни извиси към слънчево бъдеще. Можем ли да вплетем заедно вълшебството на българската митология и мутренската действителност на деветдесетте? Любовта, тая най-нежна нишка, и достойнството, този най-забравен вътък? „Драконче“ ме смайва как…

Някога змейовете живеели на земята сред нас — знаем от народните приказки. Били крилати, с блестящи люспи, които огрявали всичко наоколо като слънцето. Ходели дори по седенките и там се задявали с момите. Имало ли война, змейовете ставали невидими и също тръгвали да се бият. На която страна помагали, тя побеждавала. Но с появата на барута змейове, самодиви и таласъми един по един се изгубили. Може и да са оцелели нейде, ала много надалеч, и до наши дни никой не ги бе срещал, ни виждал… …до 19 май 1996 година, когато едно змейско дете…

Сергей СИНЯКИН ПОЛУКРОВКА (DER HALBBLUTLING) По словам автора, он посвятил эту повесть любителям альтернативной истории и сильных империй. Карл ФРЕДЕРИК ХОД МУРАВЬЕМ А слабо сразиться в шахматишки с коллективным разумом? Николай ТЕЛЛАЛОВ КОРОНА ИМПЕРИИ …тяжела, как и любой венец царствующей особы. Даниэль МАРЕС КАМПОС-ДЕ-ОТОНЬО Череда загадочных убийств заставит детектива и поразмышлять, и побегать. С первым у него все в порядке, а вот второе дается с трудом. Роберт РИД ДИЗАЙН С ПРИВИДЕНИЯМИ Ну кто нынче занимается спиритизмом? Призраков принято вызывать с помощью новейших технологий. Борис РУДЕНКО ЛИМАН Ситуация классическая: аварийная посадка, отсутствие связи, тяжелораненый товарищ. А вот выход… Владислав СИЛИН «НАГЛЬФАР» Эта земля — истинная Terra Incognita. Почему же она не поддается изучению? ВИДЕОДРОМ Страна великих режиссеров и фантастов так и не породила великую кинофантастику… Вполне возможно, что из-за этого фильма двадцать лет назад мир начал меняться… Сергей Лукьяненко рассуждает о традициях суперменского кино и новом мультфильме… Рецензенты также не обходят вниманием проблему супергероя. Евгений ХАРИТОНОВ ДЕВЯТОЕ ИСКУССТВО История графической прозы. Серия вторая, заключительная: в Америке — кризис, европейцы покоряют мир. РЕЦЕНЗИИ Почти все жанры представлены на книжной полке этого номера — фэнтези и НФ, социально-политический триллер и подростковая НФ, мистика и пародия… КУРСОР Год начался мощным всплеском кинопроектов. Будем ждать реализации. Глеб ЕЛИСЕЕВ ОДИНОЧЕСТВО МЕРВИНА Этот автор действительно стоит особняком среди классиков фантастики. Но теперь и мы можем ответить на вопрос, почему так произошло: наконец-то трилогия о Горменгасте добралась и до России. «АЛЬТЕРНАТИВНАЯ РЕАЛЬНОСТЬ» Пока молодые подрастают, зрелые творят. И побеждают. Вл. ГАКОВ ЗАВЕТЫ ИСААКА Фантастическая жизнь автора Трех Законов Роботехники, создателя Основания и победителя Вечности._ ЭКСПЕРТИЗА ТЕМЫ Нет, мы не предлагали экспертам оценить творчество А.Азимова. Проблема иная: так почему же отечественные фантасты, обремененные учеными степенями, не желают писать о науке? ПЕРСОНАЛИИ Интернациональный экипаж номера оставляет свои визитные карточки читателям

Антологията „За спасяването на света“ събира 48 фантастични разказа, новели и повести от 41 български автори и пет десетилетия (1962-2012). Всеки от текстовете в нея засяга големи теми; всеки има силата да ни размисли, развълнува, навярно даже… промени? В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване… Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света

Герой рассказа необыкновенным образом становится размером с муравья. Завоевав любовь муравьиной Королевы он основывает великую Империю. © Wredak

… Змейовете напуснаха Горната човешка земя. Ала понякога се случват грешки — и тогава те се раждат в нашия свят. Наглед обикновени хора, те трескаво търсят начин да се приберат, завърнат у дома — независимо от цената, независимо от пречките. … Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там. … Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност. Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО. — Змеят е свобода, Радо, а свободата е от нищо да не изпитваш долния животински страх — страх от живота, което значи ужас пред смъртта, страх пред истината, което значи да си в плен на лъжата. Да си господар на чувствата и настроенията си, да си над тях! Тоест — да летиш високо! Естествено, като владееш емоциите, не значи да си безчувствен, напротив… Змейовете сме като с одрани кожи — чувстваме твърде много. И затова сме развили способността да сме силни — за да го понесем. Не да се крием зад обезболяващи… „Следвай своята Съдба и не пречи на другите да вършат същото! Не бягай от Съдбата си, не търси чужди Пътища, не ги отнемай от никого. Упътвай, ала не мъкни никого по Пътя на неговата орис!“ Така се превежда на човешки Първият закон на шарканите

Научная фантастика и фэнтези, киберпанк и новаторские поиски – все это характеризует сегодняшнюю болгарскую фантастику. Использование богатых фольклорных традиций, острые социальные эксперименты, неожиданные повороты сюжета – лишь часть творческого арсенала авторов, произведения которых включены в сборник. Этой антологией мы хотим познакомить русских читателей с достижениями писателей-фантастов Болгарии. В книге представлены лучшие произведения, опубликованные в течение последних лет на страницах широко известного «альманаха фантастики и будущего» ФАНТАSTIKA

— Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора — радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение — и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: — Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне — на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… Най-сетне се осмелих да я погледна. Бледите й ириси трепкаха. Лицето й цялото бе мокро от сълзи. — За кого си плакала, майко? — Амче за кого… Малко ли мъка има по тоя свят… — Мене недей да оплакваш. Всичко сам си заслужих! — Ааа, тебе не съм. Твойта е лесна, син. Ти най-подире намери мястото си. Изгледах я с почуда: — Не е ли мястото ми тук, в Търново? — Амче и тука, и навсякъде, все при книгите ти е мястото. Както е моето място сред людете. Не измъчвай се, син. Не е благословена ръката ти меч да държи. — Значи… не ме упрекваш? За това, че не я убих? — Защо да я убиваш? Нали е и тя майчица… Можех да обясня. Можех да й изложа подробно догмата за духа и разума. Само че тя нямаше да я разбере. На нея не й бяха нужни догмите. Защото с цялото си същество проумяваше живота такъв, какъвто бе. Нали от хилядолетия ходеше по мъките… Александър поразмисли, погледна философски на нещата и реши, че в крайна сметка не беше болка за умиране (да де, образно казано). Извади от чекмеджето на бюрото си списъка, над който с равен, старателен почерк вчера беше написал, подчертал и обградил с удивителни заглавието Неща, които ще свърша, преди да умра. После вдигна поглед от листа и се взря в изгряващото слънце. Цветовете, о, цветовете! Добре де, всъщност точно срещу неговата кооперация се издигаше висок панелен блок. Тоест, макар да живееше на последния етаж, виждаше единствено прозореца на съседката Станка, която тъкмо си поливаше мушкатата. Затова пък мушкатата бяха хубавки. Съседката — не чак толкова. Ако дъгата беше с тринайсет цвята… Ако българските фантасти умееха да пишат добре… Ако читателите не вярваха на анонси, а надзъртаха в самата книга… … колко ли приключения — за страстни умове и мъдри сърца — ни очакваха? Ние — Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Йоан Владимир, Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов и Геновева Детелинова — ви предлагаме тринадесет. И ви чакаме за четиринайсетото: онова, към което можем да поемем само ако сме заедно