Антологията „За спасяването на света“ събира 48 фантастични разказа, новели и повести от 41 български автори и пет десетилетия (1962-2012). Всеки от текстовете в нея засяга големи теми; всеки има силата да ни размисли, развълнува, навярно даже… промени? В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване… Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света

Можете да четете този разказ и от [[http://gatchev.info/stories/stories_bg.html|личната страница на автора]]. Лицензирано под Криейтив Комънс — Признание

Можете да четете този разказ и от [[http://gatchev.info/stories/stories_bg.html|личния сайт на автора]]. Разпространява се под лиценз „Криейтив Комънс — Признание“ версия 2.5 (CC-BY version 2.5) Настоящата разширена версия на оригиналния разказ е написана през 2006 г

Научная фантастика и фэнтези, киберпанк и новаторские поиски – все это характеризует сегодняшнюю болгарскую фантастику. Использование богатых фольклорных традиций, острые социальные эксперименты, неожиданные повороты сюжета – лишь часть творческого арсенала авторов, произведения которых включены в сборник. Этой антологией мы хотим познакомить русских читателей с достижениями писателей-фантастов Болгарии. В книге представлены лучшие произведения, опубликованные в течение последних лет на страницах широко известного «альманаха фантастики и будущего» ФАНТАSTIKA

— Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора — радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение — и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: — Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне — на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… Най-сетне се осмелих да я погледна. Бледите й ириси трепкаха. Лицето й цялото бе мокро от сълзи. — За кого си плакала, майко? — Амче за кого… Малко ли мъка има по тоя свят… — Мене недей да оплакваш. Всичко сам си заслужих! — Ааа, тебе не съм. Твойта е лесна, син. Ти най-подире намери мястото си. Изгледах я с почуда: — Не е ли мястото ми тук, в Търново? — Амче и тука, и навсякъде, все при книгите ти е мястото. Както е моето място сред людете. Не измъчвай се, син. Не е благословена ръката ти меч да държи. — Значи… не ме упрекваш? За това, че не я убих? — Защо да я убиваш? Нали е и тя майчица… Можех да обясня. Можех да й изложа подробно догмата за духа и разума. Само че тя нямаше да я разбере. На нея не й бяха нужни догмите. Защото с цялото си същество проумяваше живота такъв, какъвто бе. Нали от хилядолетия ходеше по мъките… Александър поразмисли, погледна философски на нещата и реши, че в крайна сметка не беше болка за умиране (да де, образно казано). Извади от чекмеджето на бюрото си списъка, над който с равен, старателен почерк вчера беше написал, подчертал и обградил с удивителни заглавието Неща, които ще свърша, преди да умра. После вдигна поглед от листа и се взря в изгряващото слънце. Цветовете, о, цветовете! Добре де, всъщност точно срещу неговата кооперация се издигаше висок панелен блок. Тоест, макар да живееше на последния етаж, виждаше единствено прозореца на съседката Станка, която тъкмо си поливаше мушкатата. Затова пък мушкатата бяха хубавки. Съседката — не чак толкова. Ако дъгата беше с тринайсет цвята… Ако българските фантасти умееха да пишат добре… Ако читателите не вярваха на анонси, а надзъртаха в самата книга… … колко ли приключения — за страстни умове и мъдри сърца — ни очакваха? Ние — Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Йоан Владимир, Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов и Геновева Детелинова — ви предлагаме тринадесет. И ви чакаме за четиринайсетото: онова, към което можем да поемем само ако сме заедно

Можете да четете този разказ и от [[http://gatchev.info/stories/stories_bg.html|личния сайт на автора]]. Разказът е носител на първа награда от конкурса на издателство „Квазар“ за фантастика за 2004 г. Очаква се скоро да излезе в сборник на издателството, заедно с другите наградени разкази. (Тези от тях, които успях да докопам и прочета, ми харесаха дори повече от моя!) Разказът е свободна литература, под BY лиценз на Creative Commons. Тоест, имате право свободно да го четете и разпространявате (дори комерсиално). Приятно четене! :-) Григор Гачев