Сборник научно-фантастических рассказов болгарских писателей. София Пресс, 1988 г

– Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора — радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение — и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: — Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне — на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… Но стига размисли и леност! Време е. И аз се вдигам на борба. И за огромно изумление, сполучвам да закрия завод „Оникс“. След победата първата ми работа е да отида в къщата, дето видях Лала и Лало. Звъня. Никакъв отговор. Отвъд оградата наднича съседка: – Няма ги. От две години са в чужбина. А зелената градина е изложила на показ пред слънцето всичките си багри. – Кой им полива цветята? – Отде да знам. Никой — прозява се съседката и недоверчивият й поглед ме пъди. Но аз промушвам ръка през решетките на вратата, за да взема зеленясалата медна чаша, пълна с вода, където плава лист от лавър. Върху метала са гравирани думите Virtuti et merito — „За храброст и за заслуги“. Новият свят, в който ще живеем, ще бъде по-прекрасен от Страната на изобилието. Когато станат богове, тези хора ще заповядат на Океана: „Върни това, което погълна!“. И Океанът ще се усмихне сговорчиво, и рибите ще изнесат върху люспите си образите на потъналите градове. Заоблени вълни ще шепнат забравена реч. Руси пуми ще дойдат да ближат отстъпчивостта на Океана, за да се упоят и забравят дъха на кръвта. Отраженията на кораби със зелени криле ще бъдат претоварени от златен прах, бисери, скъпоценни пера, мед, пипер, листа от чипилин, плодове на тамаринд, айоте и папайо, кожи, звънтящи глинени съдове, маски, бяла царевица, облекла, тютюн, викове на продавачи и шипове на виолетови звезди… Ще се разнесе мирис на смола и див анасон, крясък на папагали и оранжеви чапли… Оградите пред дворците на Слънцето ще се разсипят в сияещи зърна… и хората, които стават богове, ще запалят светилниците си с фитили от косите на Слънцето, за да разнесат блясъка на Разума, Смелостта и Любовта из ленивия мрак на Небето. Защото в Свещените книги е писано: „Аз рекох: богове сте“. И не може да се наруши Писанието. Марта и Матьо Матеви са семейни, с деца… и без миг скука. На всеки ъгъл (особено из канализацията) ги дебнат съдби, че и светове за спасяване. А Маца Писанска нека да си мърмори — Матеви са решени да почистят дома си от чортелеци и съвсем между другото, да съ-участват в опазването на всичко красиво и живо в другия техен дом: Земята. Подобно на своята героиня Марта, Величка Настрадинова се разбира прекрасно с деца и улавя за тях приключения като тези в „24 чисто нови приказки“ и „33 приказки и половина“. За по-порасналите деца са сборниците „Невероятната Марта“, „Белите на доктор Беля“ и „Госпожица Вещицата“, няколко исторически и съвременни романа. „Хареса ми!“ „Роман, който не се чете в метрото, за да не си изпуснете спирката.“ „Величка Настрадинова е мъдрец — от Далечния Изток; или магьосница — от друг свят (от бъдещето на нашия?). Историите й ме упойват — тъй мелодични са. И ме пробуждат — тъй размислящи са.“

Антологията „За спасяването на света“ събира 48 фантастични разказа, новели и повести от 41 български автори и пет десетилетия (1962-2012). Всеки от текстовете в нея засяга големи теми; всеки има силата да ни размисли, развълнува, навярно даже… промени? В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване… Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света

Сборник фантастики (компиляция), напечатанной с 2006–го по 2010-й год в литературном приложении к ежемесячному научно-популярному и научно-художественному журналу «Знание — сила»

В сборник «Нежданно-негаданно» включены рассказы, где авторы в юмористическом духе рассматривают последствия научных открытий, различные фантастические ситуации

— Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора — радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение — и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: — Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне — на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем… Най-сетне се осмелих да я погледна. Бледите й ириси трепкаха. Лицето й цялото бе мокро от сълзи. — За кого си плакала, майко? — Амче за кого… Малко ли мъка има по тоя свят… — Мене недей да оплакваш. Всичко сам си заслужих! — Ааа, тебе не съм. Твойта е лесна, син. Ти най-подире намери мястото си. Изгледах я с почуда: — Не е ли мястото ми тук, в Търново? — Амче и тука, и навсякъде, все при книгите ти е мястото. Както е моето място сред людете. Не измъчвай се, син. Не е благословена ръката ти меч да държи. — Значи… не ме упрекваш? За това, че не я убих? — Защо да я убиваш? Нали е и тя майчица… Можех да обясня. Можех да й изложа подробно догмата за духа и разума. Само че тя нямаше да я разбере. На нея не й бяха нужни догмите. Защото с цялото си същество проумяваше живота такъв, какъвто бе. Нали от хилядолетия ходеше по мъките… Александър поразмисли, погледна философски на нещата и реши, че в крайна сметка не беше болка за умиране (да де, образно казано). Извади от чекмеджето на бюрото си списъка, над който с равен, старателен почерк вчера беше написал, подчертал и обградил с удивителни заглавието Неща, които ще свърша, преди да умра. После вдигна поглед от листа и се взря в изгряващото слънце. Цветовете, о, цветовете! Добре де, всъщност точно срещу неговата кооперация се издигаше висок панелен блок. Тоест, макар да живееше на последния етаж, виждаше единствено прозореца на съседката Станка, която тъкмо си поливаше мушкатата. Затова пък мушкатата бяха хубавки. Съседката — не чак толкова. Ако дъгата беше с тринайсет цвята… Ако българските фантасти умееха да пишат добре… Ако читателите не вярваха на анонси, а надзъртаха в самата книга… … колко ли приключения — за страстни умове и мъдри сърца — ни очакваха? Ние — Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Йоан Владимир, Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов и Геновева Детелинова — ви предлагаме тринадесет. И ви чакаме за четиринайсетото: онова, към което можем да поемем само ако сме заедно